Тайните на ГУМ: от сълзите на Сталин до тайните костюми на Chanel за Гагарин

ГУМ е виждал много неща: в него ту върви активно търговията, ту се съхранява оръжие и картофи, тук са живеели хора, а квартирите им били редом с търговските магазини, тук са се прощавали с партийния елит, строили са първата съветска ракета с реактивен двигател, тук са показвали на отбрана публика новата колекция на Диор... ГУМ се превърна в огледало, отразяващо живота в страната - реалния и мечтания. Избрахме четири факта за тази сграда, които помагат да се погледне малко по-различно както върху самата сграда, така и върху събитията в руската история през ХХ век.

Магазинът, в който живееха хора

ГУМ - държавният универсален магазин (с акцент върху „държавен“), се открива по инициатива на Ленин през 1921 година. През 1923 година известният художник Александър Родченко измисля логото на магазина, което се използва и сега, и заедно с поета Владимир Маяковски издава серия рекламни плакати. В ГУМ се демонстрира изобилие.

По същото време на третия етаж живеят хора. Московчанката Елеонора Гуркунова прекарва първите 25 години от живота си в ГУМ в стая, чиито прозорци гледат към улицата „Илинка“. („В този смисъл ние бяхме късметлии - само на още едни съседи прозорците гледаха към улицата, а на всички останали стаи прозорците бяха навътре, под стъкления покрив“). Десет семейства имат адресна регистрация на Червения площад. Битовите условия на всички са еднакви - няма вода, газ, готвят на малки печки направо в стаите.

Удобствата се измерват в мръсните обществени тоалетни, където можели да взимат вода. „В края на 30-те години до входа откъм „Илинка“ откриха обществена тоалетна, чиста, платена, там имаше даже еклектрически сушилни за ръцете - истинско чудо. Билетът беше 10 копейки, но аз се радвах на тази възможност. Когато дежурната разбра, че живея в ГУМ, ми разреши да ходя там безплатно“, си спомня Елеонора. Баща й работел в Наркомфин.

В 8 часа сутринта, когато се отварят магазините, из целия ГУМ се разнасял тропот на крака - дежурните през нощта бързали да заемат място на опашките в отделите. Живеещите в ГУМ определяли времето по този шум. Понякога пускали децата на гумовци да гледат кино в залата за съвещания, бъдещата Демонстрационна зала, а те се разхождали в Александровската градина.

„Никой не се впечатляваше от това, че живееш в ГУМ, близостта с Кремъл не учудваше никого, всичко това изглеждаше съвсем естествено - си спомня Елеонора. - Само по време на парадите, няколко пъти в годината, забранявали да се канят гости, а в стаята дежурел военен, който следял никой от възрастните да не отива до прозорците“.

За това си спомня и дикторът в държавното радио Игор Кирилов. Той коментирал парадите на Червения площад от ГУМ, наблюдавайки как се движи техниката, върху малък екран. Винаги му се искало да погледне през прозореца и да види парада с очите си. Но едва правел една крачка към прозореца и военният в стаята буквално го изблъсквал. „След много години случайно срещнах този човек на улицата. Той се приближи и ми разказа, че по време на парадите винаги имало снайперисти, които държали под прицел целия площад. Те имали заповед да стрелят по всеки, който се появи на прозореца“.

Елеонора Гуркунова живее в ГУМ до 1953 година. След смъртта на Сталин прекратяват търговската дейност в ГУМ, а живеещите там хора са преместени.

Мястото, където публично плакал Сталин

В нощта на 8 срещу 9 ноември 1932 година в служебната квартира в Кремъл се застрелва Надежда Алилуева, втората жена на Сталин и майка на двете му деца. Тя е на 31 години. Прострелва се в сърцето и то два пъти - първият изстрел не е смъртоносен. „Ако с тази своя постъпка тя е искала не просто да си уреди сметките с живота, но и да „накаже“ Сталин, то тя е постигнала това - той е потресен“.

Ковчегът с тялото на Надежда Алилуева е изложен за поклонение в Демонстрационната зала, където сега се провеждат модни ревюта и презентации. На 10 ноември залата е отворена за желаещите да се простят с нея и в ГУМ нахлува поток от хора. Има кинохроника от тази гражданската панихида и се вижда, че много от хората са там от любопитство. Това е възможност да видят отблизо ръководството на страната. Край ковчега, отрупан с цветя и венци, седи Надежда Крупска. Наоколо са Молотов, Орджоникидзе, Каганович, Ворошилов… „Появява се Сталин с подпухнало от сълзите лице, вглеждайки се пронизително в мъртвото лице на жената. Кога друг път може да се види такова нещо?“ Единствен път в живота си Сталин не е в състояние да сдържи емоциите си на публично място. Той плаче пред хората и с това впечатлява дори познаващите го отблизо. Те едва ли не за първи път виждат в Сталин просто човек, който преживява лична трагедия.

Сграда, която на три пъти е заповядано да бъде унищожена

Не е учудващо, че Сталин е бил готов да разруши ГУМ и да изтрие спомена за страшния ноември. За първи път той подписва съответния указ през 1934 година. В началото на 30-те години там почти не се извършва търговска дейност, а магазинът прилича на огромна кантора от всевъзможни учреждения - от Министерството на културата на СССР и Министерството на въгледобивната промишленост до Съюза на Червения Кръст. Решено е на мястото на ГУМ да се построи министерството на министерствата - сградата на Наркомтяжпром.

Гигантско здание в стил италиански дворец, но със съветски размах. Четири 160-метрови кули, съединени на височината на 30-ия етаж, за да могат министрите да ходят на заседанията на колегите. Архитектите предвиждат ГУМ да бъде разрушен напълно, а Червеният площад да се превърне в огромен булевард. В Общия план на Москва от 1935 година ГУМ го няма. Той е унищожен. „ГУМ не е нужен на Москва. Червеният площад, където е мавзолеят на Ленин, е твърде тесен. Той трябва да бъде разширен за сметка на ГУМ“, се казва в статия, излязла преди да се появи Общият план.

Учудващото не е това, че Сталин е искал да разруши ГУМ, а че в крайна сметка не го разрушават. През 30-те години НКВД попречва да се започне този процес. Лаврентий Берия има кабинет в сградата на първа линия, а тя функционира в условията на пълна секретност. Берия отказва да се разруши ГУМ докато не построят многоетажна сграда за неговото ведомство.

През 1947 година отново искат да разрушат ГУМ. Този път на негово място предвиждат да се построи монумент на Победата, странна гигантска ротонда, обкръжена от трибуни. Историците са на мнение, че на ГУМ му е провървяло - Сталин още не успял да помисли как би трябвало да изглежда площада на неговата победа. За трети път ГУМ го закриват през 1972 година. Михаил Суслов, вторият човек в КПСС, решава да закрие магазина, изтъквайки като аргумент, че „на тържището не му е мястото до Мавзолея“. Магазинът е спасен от... коженото палто, което шият за „великата княгиня на Страната на Съветите“ Галина Брежнева. Когато тя отива на проба, шивачите намекват, че се разделят клиентите си, защото ателието ще го затварят. Какво точно е казала разгневената Галина на баща си, остава тайна, но ГУМ оцелява.

Парадна витрина на СССР и резерват на дефицита

През 1953 година, вече след смъртта на Сталин, министърът на търговията Атанас Микоян открива ГУМ като принципно нов магазин след извършената голяма реконструкция.

Новият ГУМ се превръща в символ на „размразяването“, на новия курс - от войната към изобилието от стоки. В списание „Тайм“ се появява статия за откриването на ГУМ със снимка на Никита Хрушчов на корицата. 

„Всяка сутрин звучеше съобщението: „Работници на магазина! След 5 минути магазинът се отваря. Заемете работните си места и се пригответе за образцово обслужване на посетителите“. След това се чуваха ударите на кремълските часовници, вратите се отваряха и в магазина навлизаха тълпи от хора. ГУМ се пълнеше едва ли не за пет минути“. И това в 8 сутринта.

Микоян създава фабриката ГУМ и тя работи, пропускайки през себе си за една година една трета от населението на Съветския съюз.

През 1936 година Сталин изпраща Микоян за два месеца в Америка - да изучи леката и хранително-вкусовата промишленост. Микоян донася от Щатите „не само поточни линии за производство на кренвирши, колбаси, котлети (всичко, което след това става Микояновския комбинат), не само идеята за бързото хранене (той съвсем сериозно възнамерява да открие в СССР съветски „Макдоналдс“, но налага само съветския „хамбургер“ във вида на известните „микояновски котлети“ от 7 копейки), но също и идеята, че леката и хранително-вкусовата промишленост са голяма индустрия. Микоян налага в съветската търговия и търговския стандарт „без продавач“ на американския супермаркет. Основният универсален магазин в СССР се възприема като място за технологично търсене.

Любимото постижение на Микоян е модният отдел в ГУМ. Пред него са поставени необичайните за съветската търговия задачи: да се моделират дрехи и да се пропагандира модата. Желаещите да попаднат на ревютата нямат край.  През 1959 година в отдела рапортуват, че ревютата в СССР и в чужбина са били посетени от 500 000 и 600 000 души съответно-с такива цифри не може да се похвали дори Dior. Но цифрите не са всичко. През юни същата година публичните ревюта на френската модна къща буквално взривяват ГУМ. Фотосесиите на манекенките на Dior за списание Life се правят в ГУМ.

Магазинът се превръща в място, където съветските жени могат да се надяват поне малко да заприличат на чуждоземните красавици. Именно тук възниква легендарната секция „200“ за специално обслужване на партийния елит. Място, където във времената на дефицита може да се купи костюм на Chanel - почти недостижима мечта на актриси, балерини, дипломати и говорители по телевизията. Тази секция е държавна тайна. На входа откъм Червения площад има милиционерски пост. Членовете на Политбюро и техните жени са пускани без пропуск. Останалите „приближени“ могат да попаднат само с еднократни пропуски след заявка в ЦК. Например, Юрий Гагарин получава такъв пропуск след полета в космоса. 

Оригиналният текст е на сайта http://style.rbc.ru/news/art/2015/07/15/21563

"Российская газета". Всички права запазени.