Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
По време на Втората световна война всичкото руско желязо заминавало за фронта, но в едно подмосковско село жостовският майстор Андрей Гогин учи момичета на стария занаят по изрисуването на железни подноси върху … американски тенекиени консерви. Те са част от хуманитарни пратки. Всички мъже отиват на фронта, а момичетата остават да се занимават със стопанството: ходят в гората за дърва, отопляват помещението и се учат. Така дори в най-трудните години за страната майсторите запазват и предават знанията си за старинния руски занаят.
Жостово е старо село в района Митишчи близо до Москва и е известно още от началото на XIX век. Жестово, както се нарича по онова време, е част от Троицката околия на Московска област. То привлича вниманието на цяла Русия благодарение на крепостния селянин Филип Вишняков.
Вишняков работи като кочияш в голямата тютюнева фабрика на търговеца Коробов в съседното село Данилкино. Сега то се нарича Федоскино. Именно там започват да правят изрисувани и лакирани кутии от папиемаше. Федоскинската миниатюра също е стар руски традиционен занаят. Коробов купува рецептата за лак в Германия, а Вишняков заимства идеята му.
В своето село Жостово той отваря "лакова работилница". Отначало в нея също работят с папиемаше: табакерки, кутии и подноси, украсени с копия на известни картини или популярни за онзи времена рисунки. Нещата потръгват и то много: в центъра на Москва е открит магазин, а в Жостово селянинът оставя брат си да управлява своето "Заведение на братя Вишнякови за лакирани метални подноси, сухарници, поставки, от папиемаше кутии, табакери, кутии за чай, албуми".
"По-рано паиемашето е било като камък. Нищо чудно, че полуфабрикатът се е подготвял шест месеца. Отначало изрисували кутии, а после правели подноси от папиемаше. Те са се запазили в Санкт Петербург в Руския музей. Кутиите били черни – смятало се, че това е земята, на която цъфтят цветя", разказва Лариса Гончарова, заслужил артист на Русия, потомствена художничка от Жостово.
През 1825 г. синът на Вишняков, Осип, отваря самостоятелна работилница в съседното село Осташково, където се фокусира върху производството на подноси, но не от папиемаше, а от метал. Казват, че по-младият Вишняков се срещнал на панаир с уралски занаятчии, които продавали железни подноси, и отново, като баща си, заимствал идеята от тях. "Нека го наречем второ "сътрудничество", смее се Лариса Гончарова.
Металните подноси по онова време са с проста заоблена форма, първоначално скромно украсени по краищата. По-късно те започват да се изрисуват в "уралски стил" - с цветя и "билки", като запазват тъмния фон и обработката с лак, която позволява на изделията дълго да служат.
Снимка от Музея на Тагилския подносен занаят
Пътеводител по руските занаяти (CC BY-SA 3.0)С премахването на крепостничеството се появяват конкуренти на Вишнякови: в Жостово, съседните Осташково, Хлебниково и други села на Троицката околия то тук, то там започват да отварят семейни работилници, които правят същите боядисани железни подноси.
"Митишчи (Мытищи на руски) – от думата "мытня" (на руски) е митница. Лодки със стоки започват да плават по Клязма до Москва, а в Митишчи спират на митницата. Наоколо има много чайни, където търговците пият чай. И го сервират разбира се на подноси", така Лариса Гончарова обяснява популярността им в Жостово през XIX век.
Сегашното Митишчи става част от голяма Москва: занаятчиите от Троицката околия, благодарение на близостта си до големия град, лесно намират пазар на местните панаири. В края на XIX - началото на XX в. основният занаят на Жостово, както и други народни занаяти, запада поради започналата индустриализацията и Първата световна война. Мъжете тръгват на война, а жените остават в стопанството.
Към 1930 г. ситуацията се променя: занаятите започват да се възраждат, а работилниците се обединяват в артели. Тогава обаче избухва Втората световна война. "Известният по онова време жостовски майстор Андрей Павлович Гогин взема шест момичета, включително и майка им Нина, и започва да ги учи на тенекии, за да не загине занаятът", така Гончарова преразказва историята на семейство си.
През 40-те години на миналия век в съседното Федоскино е открито художествено училище, където има отделение по жостовска живопис, а през 60-те години артелът "Металоподнос" става Жостовска фабрика за декоративна живопис. След разпадането на СССР преминава в частни ръце и работи до ден днешен.
"Държавата подкрепя фабриката, тя има големи облекчения и получава инвестиции, открит е музей, туристи идват тук с автобуси дори през зимата. Понякога купуват подноси, понякога не, но всеки ден има обиколки във фабриката. Случва се шест до осем автобуса на ден да идват в музея, особено през уикендите, водят и деца", с радост допълва Гончарова.
Технологията за създаване на жостовски подноси им позволява да служат на повече от едно поколение в семейството. И въпреки че всички тайни са известни отдавна, има нюанси, без които подносът няма да се нарича жостовски. Щампованата или кована заготовка се обезмаслява чрез отстраняване на филм от метала. Ако това не бъде направено, ще започне корозия и с течение на времето подносът ще се повреди.
Нанася се маслен черен грунд и фон, заготовката се почиства и се предава на художника. Той рисува подноса "на две стъпки". Първият слой или както го наричат художниците основа или "замалевок" (на руски) се нанася с по-бледи бои. Подносът се оставя за една нощ във фурна да изсъхне. Вторият слой е живописен. За тънкостите на работата разказва самата художничка:
"Боята е маслена, четките са кръгли - от пухчето от ухо на сибирска катерица. Това са специални четки, правят ги на ръка и то само по поръчка за Жостово. Те не се продават, това е скъпо удоволствие. Трябва да има мекота при нанасянето на боята, а това се постига само с четка от ухо на катерица. Нанасянето на слоя боя трябва да се прави на един дъх. Не е възможно да се разкаже за това, трябва да поседите с майстора и да почувствате как четката танцува, къде да натиснете, къде да я повдигнете, как да я държите и движите. Не можете да се научите на това по интернет. Жостовският стил на рисуване е различен от всички останали".
Рисунъкът се нанася върху навлажнената с ленено масло повърхност на подноса. Следват два слоя лак: той фиксира картината и трябва да е гланцов.
"Преди го варяха, тайната не се разкриваше, а дядо ми знаеше рецептата", казва Гончарова и добавя, че сега всички вече използват ярославски или американски лакове.
За разлика от хохломската живопис върху дървена посуда, при изработването на подноси от Жостово няма образци: художниците рисуват по свое вдъхновение. Но традиционните разпознаваеми мотиви все още са запазени: народни битови сцени, федоскински тройки, пейзажи, птици и най-важното - букети.
В тях има всякакви цветя: от венци до роза, която, както и в други народни занаяти, се смята за царица в жостовската живопис. Най-често срещаната композиция е централната. Три или четири цветя в средата, пъпки и по-малки цветя по краищата. "Обикновено долната част на букета се обозначава с три листа. Цялата композиция завършва с обединяващ елемент и това е тънка трева, най-тъмната на цвят. Художниците от Жостово наистина много са искали да има красота, особено когато зимата продължава шест месеца", обяснява Гончарова.
Жостово се намира на полуостров: наоколо всичко е вода, а комуникацията с "голямата земя" винаги е била трудна. Едва от 60-те години на миналия век на пет километра от Жостово се появява автобусна спирка и заработва маршрут до Клязменския санаториум. Заради това местоположение на фабриката в нея работят предимно местни жители. Наследници на династиите на занаятчии и досега живеят в Жостово: Антипови, Можаеви, Леонтиеви. Лариса Гончарова е от династията Беляеви, нейната майка, баба - всички по мъжка линия са били художници и са живели там.
Лариса и Нина Гончарови
Лариса Гончарова"През съветско време във фабриката работеха местни жители: и ковачи, и щамповчици, и лакировчици, и художници, и декоратори. От училището във Федоскино идваха младежи. Малцина оставаха във фабриката: всеки трябваше веднага да напечели пари, а за майсторлъка трябват години и опит. Техниката не е проста. Сега са ни останали само двама ковачи във фабриката. И двамата вече са към 70-те, но продължават да коват. Художниците им поръчват и форми, защото те могат да изковат всичко. Работата е трудоемка, никой не иска дори да се учи на нея. Не знам какво ще стане след тях".
Естествено цената на подноса зависи не само от това как е направена формата: можете лесно да я различите от фалшификата по задължително извития ръб. Не по-малко важна е и славата на художника: има редови, а има и с име. Подносът е придружен с удостоверение за това как е изработен. "Вярно, във фабриката е останал само един заслужил художник - главният художник Михаил Лебедев", казва Гончарова. В магазина към фабриката най-евтиният поднос струва около 2000 рубли. За изделие на заслужил художник могат да отидат и до 180 000.
През 2003 г. Лариса Гончарова, а също и майка ѝ Нина Гончарова, получава звание "Заслужен художник". Лариса работи във фабриката до пенсия: "Фабриката е почти до къщата ни, три минути през картофите". През 1996 г. тя "избира свободата" и открива собствена работилница.
"Оттогава няколко пъти в годината съм пътувала в чужбина, за да преподавам. До Америка, Австралия, Германия, Италия: "Преподавах в Америка 15 години. Там руските занаяти са много популярни. Разбира се за курс от 3-4 дни не можеш да преподадеш стила и технологията на Жостово, но за това време те можеха да изрисуват предмет. За да рисуваш в стила на Жостово, трябва да живееш на тамошната земя ".
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си
