Четири цента за хектар: как Русия продаде Аляска

Сред народа витаят много митове около продажбата на Аляска и това не е учудващо, защото по мотивите на тази история би могъл да се напише цял приключенски роман. Всичко започва още през 40-те години на 18-и век, когато руският офицер от датски произход Витус Беринг първи открива бреговете на Аляска. Има първооткриватели, стигали до тези мести и по-рано, но тъкмо Беринг през 1741 г. разбира, че е открил именно Северна Америка, а не поредния остров. Пак Беринг успява да обоснове икономическата привлекателност на усвояването на новите територии.

По пътя обратно корабът на Беринг е изхвърлен на безименен остров (сега остров Беринг), където мореплавателят и половината от екипажа му загиват, защото не успяват да преживеят тежката зима. Оцелелите матроси обаче през пролетта измайсторяват нов плавателен съд и стигат до Петропавловск – и то с купища ценни кожи. След това до новите земи започват да се организират цели експедиции, които носят на руските търговци стотици хиляди рубли.

Защо Руската империя се бои да усвоява Аляска?

Въпреки ентусиазма на търговците и очевидната доходоносност на новите земи, официален Петербург не бърза да усвоява златната жила. Руската империя се бои от международни последствия: не иска да се забърква в кълбото от колониални войни, които великите държави водят активно по онова време. Поради тази причина с Аляска се занимават основно частни предприемачи, а най-успешният сред тях е Григорий Шелихов.

Компанията на Шелихов поглъща всички конкуренти. За успеха ѝ активно работи зетят на Шелихов, Николай Резанов – петербургски чиновник, който активно пропагандира идеята за усвояването на Аляска в средите на властимащите. След смъртта на Шелихов Резанов става най-големият съсобственик на неговата компания, а през 1799 г. Павел Първи подписва указ за създаването на Руско-американската компания (РАК) на базата на предприятието на Шелихов. РАК не само има ексклузивни и монополни права за усвояване на Аляска, но и държи пълната власт над тези територии, като изпълнява административните и съдебните функции от името на императора. Самият Резанов пък на практика получава ролята на "първия човек в Аляска" и наистина участва дейно в усвояването ѝ. Той организира доставката на хранителни продукти в Ново-Архангелск (тогавашната столица на руските владения в Америка, сега град Ситка) и с двата си кораба – "Юнона" и "Авос" – плава до испанска Калифорния. Там по-късно е построена крепостта Форт Рос, която координира снабдяването на селищата в Аляска с продукти.

Николай Резанов. Снимка: wikipedia.org (CC0)

Овдовелият по това време Резанов дори се опитва да се ожени за по-малката дъщеря на коменданта на Сан Франциско, за да укрепи добрите отношения между руската империя и испанска Калифорния. Само че планираната сватба така и не се състои: Николай Резанов загива на път към Петербург.

Проблемите на РАК и страхът от златна треска

През 1824 г. управител на канцеларията на РАК става бъдещият декабрист Кондратий Рилеев. Той фанатично отстоява идеята за усвояване на тихоокеанското крайбрежие на Америка от Аляска до Калифорния от руски ръце и с последващо анексиране. Петербург обаче не подкрепя тези планове на Рилеев и то по същата причина – не иска да се въвлича във война с половината от европейските държави и да развали отношенията си със Североамериканските щати. Не достигат и ресурси за експанзия, защото руското население в Америка не превишава няколко хиляди души.

Кондратий Рилеев. Снимка: wikipedia.org (CC0)

Рилеев, може би без самият той да си дава сметка, повлиява отрицателно на съдбата на РАК, защото след потушаването на Декабристкото въстание през 1825 г. Николай Първи силно охладнява към тази институция. Той назначава на ръководни роли в нея военни, които, първо, нямат търговски нюх, а второ, си определят огромни заплати. Заради неправилната финансова политика спрямо местното население, доставящо кожи, броят на животните със скъпи кожи силно намалява. Настъпва криза за РАК и държавните пари стават единственият инструмент, с който компанията може да се задържи на повърхността.

След Кримската война през 1853-1856 г. икономиката на руската империя не е в най-добра форма – пари за по-нататъшно усвояване на Аляска няма. По това време в Петербург вече знаят за големите запаси от злато и други полезни изкопаеми в руския Нов свят, но никой не разбира как те да бъдат усвоени. Огласяването на тази информация би могло да привлече в руските земи тълпи от златотърсачи.

Руската империя се опитва да даде Аляска под фиктивна аренда за три години на САЩ, използвайки противоречията между Лондон и Вашингтон. След това обаче Компанията на Хъдсъновия залив (английски аналог на РАК, който работи в Канада) предлага на Руско-американската компания да сключи сепаративен мир и необходимостта от фиктивна аренда просто отпадна.

Пазарлъкът и подкупите са уместни: последните години на руската Аляска

Предложението да се продаде Аляска идва за първи път през 1853 г. от устата на Николай Муравьов-Амурски, генерал-губернатор на Източен Сибир. Той докладва на Николай Първи, че усвояването на Приамурието върви по-добре, а Аляска създава прекалено много проблеми.

Много настоятелни предложения да се продаде проблемната територия започват да идват и от брата на император Александър Втори – княз Константин Николаевич. Великият княз звучно и пределно ясно определя три основни причини, поради които тя трябва да бъде продадена: неефективността на Руско-американската компания, бурното развитие на Приамурския край и стремежа към съюз с Америка.

През 1866 г. завършва гражданската война в Америка и пътищата за преговори са отворени. Към този момент вече никой от висшите руски чиновници не се изказва срещу продажбата. Въпросът е само в цената. И това се превръща в своеобразна миг на слава за руския посланик във Вашингтон Едуард Стекл. Той издейства първоначалната сума от $5-5,5 млн. да бъде вдигната до $7,2 милиона. На Стекл помага американският държавен секретар Уилям Стюард, принципен привърженик на идеята територията на Съединените щати да се простира на двете Америки.

Едуард Стокл. Снимка: Библиотеката на Конгреса

Стекл получава текста на договора за продажбата на Аляска през нощта и руският посланик, без да чака утрото, хуква към Стюард. По това време той играе вист и заповядва да събудят всички необходими чиновници – така договорът е подписан към 4 часа сутринта. Президентът на САЩ Андрю Джонсън не съзира реална изгода от покупката на Аляска и по-скоро се осланя на мнението на Стюард. Предприемчивият държавен секретар едва успява да прокара договора през Конгреса, тъй като американското общество е настроено скептично към купуването на руските земи. Докато Стюард убеждава парламентаристите, Стекл раздава подкупи на конгресмените – за тях според някои данни отиват близо $400 000 (в действителност се говори, че половината от тези пари руският посланик просто прибира в джоба си).

Уилям Стюард. Снимка: Библиотеката на Конгреса

Въпреки всички препятствия, Аляска е продадена на САЩ. Сделката има противници и в руската империя, и в САЩ (американската преса нарича Аляска "хладилника на Стюард" и "зоопарка на полярните мечки на Джонсън"). По-късно обаче Америка, без съмнение, печели от нея. А Руската империя купува с получените пари железопътна техника от Англия.

Барон Едуард Стекл е наречен от мнозина в родината си изменник: висшето общество не му прощава "предателството" и само след година той е принуден да се оттегли. Цар Александър се отблагодарява на своя посланик с еднократна премия от 25 000 рубли и годишна пенсия от 6000 рубли. На Стекл му остават и парите от рушветите, с които той подкупва американските конгресмени. Руският посланик прекарва остатъка от живота си в Париж.

Защо Русия продаде Аляска на Америка?

Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.