Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
В долината на Гизълдън в Северна Осетия се случват доста повече неща, отколкото в околните региони. Повечето туристи отиват там с една много специфична цел: некрополът край селото, наречен "Даргавс".
Неговите каменни гробници, малко под 100 на брой, служат на древните осетински семейства като последно място за почивка по пътя към отвъдното. Някои от телата почиват в ковчези с формата на лодка, което кара археолозите да се чудят дали хората тук са вярвали, че преминаването през подземния свят означава пресичане на духовна река. Близката кула, сама бавно потъваща в разруха, бди над хълма и допринася за меланхолията на мястото.
Въпреки че в началото това място може да ви се стори идеално, за да забравите всичките си притеснения от COVID-19, пътешествениците, бягащи от мисълта за вируса, нямат късмет. Както се оказва, некрополът на Даргавс някога е служил като древно място за карантина.
Гробниците отдавна стоят на хълма (датите не са потвърдени, но някои смятат, че първите са построени между XIV и XVI век) като паметник на древните осетинци (или, в зависимост от това кого питате, ингуши). Когато обаче в този регион се надига вълна от напасти (най-вероятно холера) през XVIII век, местните жители им намират ново приложение. Тъй като карантината става въпрос на живот и смърт, богатите семейства започват да изграждат постройки, за да приютяват своите болни. Тези, които са бедни и заразени, тръгват към Даргавс за живот сред гробниците.
Една легенда гласи, че самите гробници са били вдъхновени от карантината... заедно с проклятие на вещица.
Истории разказват как мъжете в селото започват да се бият за красива жена, която един ден мистериозно се появила в Даргавс. Те оставяли работата си недовършена, за да търсят начини да ѝ предложат брак и в крайна сметка да се убият взаимно в двубои над правото за нейната ръка. Дори възрастните губели ума си, щом я видели. Местните жени, може би от злоба, я наричали магьосница и мъжете в крайна сметка я убили, за да се уверят, че само Бог може да я има.
За нещастие, скоро след това чума удря долината – може би като наказание за техния грях. Дори земята отказва да приеме новите смъртници. Тогава са построени гробници над земята, което довежда до изграждането на първите такива, съществуващи и до днес.
Конструкциите са с ниски отвори, приличащи на прозорци, където телата обикновено се пренасят до последното им място за почивка. Жертвите от холерата от XVIII век пълзели чрез тези входове вътре и след това чакали роднините им да им донесат храна. Тъй като в онези времена нямало лек за много напасти (камо ли ваксини), хората живели сред костите, докато не станат част от тях. Някои от гробниците имат кладенци отпред - местна легенда гласи, че ако пуснете монета вътре и тя се удари в скала по пътя си надолу, има голям шанс заровените души да са отишли в рая. За повечето хора това бил единственият изход.
Следователно, ако се чувствате изнервени поради карантинните мерки във вашия град, представете си какво щеше да е, ако бяхте родени в Осетия през XVIII век. Без цифрови пропуски, без тестове за антитела и със сигурност без Netflix, който да ви помогне да убиете времето.
Изглежда, че хората тук приемат епидемиите, стари и нови, без паника. По долините има малък трафик, особено с намаляването на туризма. Хората обаче продължават да си мислят, че вирусът е някъде "там". В Москва, може би, или в близкия Владикавказ. Тук ще видите много малко маски, а мъжете все още се ръкуват, когато се срещат (в Русия жените правят това по-рядко). Относителният ред остава непроменен - приближете се до некропола и все пак ще трябва да платите 100 рубли, за да влезете вътре. Поне докато касиерът не е на почивка или приключи смяната си. След това те изобщо не се интересуват къде отивате.
Спокойният подход към въпросите, свързани с националното здраве (колкото и проблематични да са те) е знак, че долината е видяла "апокалипсиса" да идва и да си отива твърде много пъти, за да ги брои.
Официалното име на региона е Република Северна Осетия-Алания, като Алания обозначава древната империя, от която осетинците твърдят, че произхождат. Ислам Сасиев, директор на музейния комплекс на некропола, казва, че близката река Кизилка е получила името си (в превод от местния език - "червен") "вероятно след битка между аланските войски с татаро-монголската армия през 1395 година". Кръв се стичала в реката и я направила червена, а победената империя била смалена до размера на само няколко долини. Тя продължила да се издига и пада чрез битки срещу османците, татарите и други, докато не бива анексирана от Руската империя през XVII век. Разбираемо е, защо местните граници са възприемани като подвижни.
Неотдавнашната история не е била по-благосклонна към Осетия: тя е разделена между Русия и Грузия, когато СССР се разпада през 90-те години на миналия век, а различни етнически напрежения (особено с Грузия и съседна Ингушетия) довеждат до инциденти като училищното нападение в Беслан през 2004 г., както и войната с участието на Южна Осетия, Грузия и Русия през 2008 година. Напрежението често нараства и много села отдавна са се примирили със случайните изблици на насилие.
Може би заради това Даргавс продължава да играе с въображението: това е толкова знак на устойчивостта, колкото и на болката. Той може да оцелее още един край на света, точно както ние ще оцелеем от вируса. Променени, може би, но и по-добре адаптиран към новия свят.
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си