Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
Килии с падащ под, от които затворниците се пускат, за да бъдат изядени от хищни риби; висящи по стените инструменти за изтезания, способни да развържат езика и на най-неразговорчивите; безизвестни затворници в сиви килии, обкръжени от мълчаливи и неумолими стражи – горе-долу така въображението на миряните обрисува най-зловещия от всички царски затвори – Шлиселбург.
Шлиселбургската крепост "Орешек"
А. Варфоломеев/SputnikТози затвор в миналото се намира на остров насред Ладожкото езеро на изток от р. Нева. Бреговете на острова са обсипани с остри гранитни камъни, а течението е толкова силно, че преминаването е трудно, а бягството – невъзможно. Каменната грамада в продължение на векове е забулена в мрачни легенди, но реалността понякога се различава силно от легендите.
Още в началото на XVIII в. старинната новгородска крепост Орешек, отвоювана от Петър I от шведите, губи своето военно значение и дълги години се ползва като политически затвор. Първите затворници са близки роднини на самия Петър – сестра му, 58-годишната царевна Мария Алексеевна, която прекарва тук три години, а след смъртта на самодържеца и първата му жена Евдокия Лопухина. Втората жена на Петър, императрица Екатерина, която е бивша прислужница и дъщеря на обикновен лифландски селянин, отлично разбира каква опасност представлява за нея законната царица. Евдокия, която страда много още докато съпругът ѝ е жив, като губи своя син, любовник и брат и е бита с камшик, за финал на бедите си е и хвърлена в тясна килия с един единствен прозорец. Когато след две години веселие и забавления 43-годишната Екатерина умира, а на престола се възкачва внукът на Евдокия, Петър II, нейното заточение свършва и тя се връща с почести в Кремъл.
Но Шлиселбург не остава празен за дълго и скоро тук започват да се появяват нови жертви на придворните интриги и дворцовите преврати. Най-знаменитият сред тях е сваленият император Иван Антонович. Издигнат на престола още като малко дете, той "царува" малко повече от година и е свален от дъщерята на Петър и Екатерина, Елисавета. Тя пожелава животът на детето да бъде запазен, но, за да избегне смутове, е принудена да го държи затворено.
Фьодор Буров. "Император Петър III посещава Иван VI Антонович в Шлиселбургската крепост ,1762 г"
Свободни източнициПреди да се окаже на острова, Иван сменя няколко места на заточение. В Шлиселбург той прекарва осем години в строго охранявана казарма. Според специалните инструкции на охраната ѝ е забранено да разговаря с него, а още повече да му съобщава кой е той и къде се намира. Крият го дори от прислугата, като използват специален параван. Единственото, от което затворникът не страда, е липсата на храна. Все пак, по-късно става ясно, че охраната е нарушавала заповедите и юношата не само е знаел своето минало, но и е умеел да чете. В нощта на 5 срещу 6 юли 1764 г. зад стените на крепостта се разиграва трагедия: клетникът, според същите тези инструкции, е намушкан до смърт от своите охранители при опит да бъде освободен.
С годините мрачната крепост-затвор привлича все по-незнатни, но все по-многочислени "гости": бунтовници и свободомислещи хора. Тук, освен всички останали, се държат и избягалите от екзекуция декабристи. През 1884 г. в Шлиселбург от Алексеевския равелин на Петропавловската крепост са доведени революционерите от организацията Народна воля, осъдени за убийството на император Александър II. През първата година там попадат 36 души. Заедно с тях от Петербург е доведен и техният тъмничар Матвей Ефимович Соколов, наричан "Ирод" заради своята жестокост. Този стар служител е също толкова безжалостен, колкото е и изпълнителен. "Ако ми заповядат да се обръщам към затворника с "ваше сиятелство", ще му казвам "ваше сиятелство". Ако ми кажат да го удуша – ще го удуша", казва той.
През първите години към цареубийците няма никакво снизхождение: оскъдна храна, още по-оскъдна библиотека, състояща се само от религиозна литература, забрана за кореспонденция с роднините, карцер за почукване между килиите и смърт за оскърбителни действия спрямо персонала на затвора. Много от затворниците умират от скорбут и туберкулоза, други полудяват. Единственото занимание на младите и енергични хора, каквито са членовете на Народна воля, е да се борят с администрацията.
Жалбите и гладните стачки са нещо обичайно, но някои от затворниците от безизходица прибягват до крайни мерки и нападат своите надзиратели, като се надяват, че така ще сложат край на живота си. Пламенният революционер Егор Минаков, който по-рано нееднократно е бягал от затвора, не иска, както се изразява самият той, "да гние като палуба, паднала в тинята". Той иска да му разрешат свиждане с роднините, да му позволят да има книги и тютюн и обявява гладна стачка. Няколко дни по-късно, когато докторът насила му налива мляко в устата, Минаков го удря по лицето и е разстрелян. Революционерът Иполит Мишкин пък хвърля чиния по Соколов и е екзекутиран за това. В надеждата за аналогичен изход лекаря си удря и терористът Михаил Грачевски, но го обявяват за душевноболен и го помилват. Тогава той се залива с керосин от лампата и се подпалва. Дежурните пазачи се опитват да го спасят, но врата та на килията е здраво заключена, а ключът е у Соколов.
"Там, зад вратата, в цял ръст стои висока, слаба фигура с матово лице на жив мъртвец. Стои и тъмнее сред езици от огън и кълба сажди и дим. Огънят лиже човека със своите червени езици, огънят е отгоре до долу, от всички страни. Гори и пуши факелът – живо същество, човек!", спомня си след много години Вера Фигнер.
Когато тъмничарят "Ирод" най-накрая идва – след цели 10 минути, вече е късно. Заради своето нехайство Соколов е порицан тежко и скоро напуска поста си. Останалите надзиратели, след като виждат тези ужаси, омекват и животът на затворниците бавно, но сигурно се подобрява.
С времето затворниците си извоюват невиждани за държавните престъпници привилегии. За това немалка роля има и комендантът на затвора жандармерийски полковник Иван Гангардт. Известната революционерка Вера Фигнер признава: "Всички големи подобрения в нашия живот дължахме на Гангардт. Именно той ни пазеше от отмъстителната ръка на Департамента на полицията и Министерството на вътрешните работи. Той разбираше, че лишаването от свобода, откъсването от дейностите, загубата на всички роднински и приятелски връзки е изключително тежко наказание, което човек трудно може да понесе, и да се прибавя към него още нещо вече би било прекомерно".
Тази промяна в отношението към членовете на Народна воля е продиктувана отчасти и от широката обществена подкрепа към революционния терор, която не позволява срещу противниците на режима да се прилагат жестоки мерки. Дори Фьодор Достоевски признава, че не се е осмелил да предаде на полицията терорист от страх, че ще бъде осъден от обществото. А и за жандармеристите политическите престъпници, които са част от образованата класа, не са еднозначно обезличено зло.
В края на XIX в. затворниците вече живеят в двустайни светли и топли килии, с електрическо осветление и съвременни тоалетни. Ползват прекрасна библиотека, абонирани са за пресата. Понякога дори четат The Times – по правило, прекрасно образованите народоволци четат и говорят чужди езици. Те получават храна според съставено предварително от самите тях меню, имат собствени зеленчукови градини и цветни лехи; в затвора за тях са организирани работилници и ковачница. Закупуването на книги и списания, семена и инструменти се осъществява с пари, отпуснати от Департамента на полицията.
Затворниците си правят дружни разходки, лекции, сладка, пушат, събират хербарии и колекционират минерали, изработват плюшени играчки и си устройват танци. Между другото, танците приключват, след като Фигнер влиза в спор с един от офицерите и му скъсва пагоните. Пленените революционери дори успяват да си изработят казан за самогон, макар че той бързо е намерен и иззет. Най-ловките затворници се изхитряват дотам, че започват да търгуват с жандармите. Те продават зеленчуци от своите градини или вземат поръчки за везане на книги и други неща. Пари на ръка не им дават, но за сметка на това получават продукти, четки, бои, моливи и т.н.
Затворникът Василий Иванов построява фонтан в затвора. Революционерът Пьотр Поливанов пък научава английски, италиански и полски език. Популяризаторът на науката и теоретик на революционното движение, неуморимият Николай Морозов, на когото през съветските години е кръстено близкото крайбрежно селце, се занимава с езици, математика, физика, астрономия и химия, пише голямо съчинение за молекулярната структура на материята, макар че изводите в този труд се оказват погрешни.
Вера Фигнер
Свободни източнициЕто как Вера Фигнер си спомня тези времена: "В затвора, в пределите на нашите огради, ние бяхме господари на положението. Ако в сградата на затвора се разнесеше шум от гласове, крясъци, а понякога и мъмрене, те идваха не от началниците на затвора, а от някой особено несдържан и раздразнителен затворник. Не надзирателят крещеше – крещяха му на него…" Дори редките екзекуции на камикадзета, които се водят на острова, се организират така, че затворниците да не се досетят какво се случва и да не започнат да протестират. Бесилката се вдига тайно и посред нощ.
Животът на надзирателите на острова не е много по-разнообразен от този на техните подопечни. Скучните си дни те разнообразяват с четене на Майн Рид и Жул Верн, с бране на гъби и приготвяне на напитки, които след това с удоволствие консумират, докато играят на карти. Играят от ранна вечер до ранна утрин, след това пият чай и се разхождат. След подобна игра им се полага един ден почивка.
Ето как описва тези събирания един от очевидците: "Господата, позеленели от безсъние и умора, с лица, изкривени от алчност, особено при дамите, издаващи дрезгави възгласи като 'какво крякате като врана', 'не шмекерувайте', 'да не би да ви влезе юзда под опашката' и т.н." С една дума, цялата тази компания изглеждаше като обезумяла в очите на обикновения човек. Жената на един от жандармеристите, за да се избави от постоянните загуби на мъжа си на карти, преди въпросните вечери му заключвала всички дрехи и той седял вкъщи само по бельо. Унтер-офицерите, които живеели в крепостта, били изключително многодетни, така че страховитата крепост се огласяла не само от военни команди, но и от стотици детски гласчета.
Пазач наблюдава килията на Николай Александрович Морозов
SputnikПрез 1905 г., след първата руска революция, старият начин на живот потъва в небитието, малобройните затворници са амнистирани или прехвърлени в други затвори. Между другото, скоро крепостта е превърната в каторжна централа, където се настаняват както политически, така и углавни престъпници. По онова време Шлиселбург вече окончателно е загубил своя тайнствен ореол на изключителност и се е превърнал в съвсем обикновен затвор, а през 1917 г. той е превзет от революционната тълпа. Пуснатите на воля затворници разрушават и подпалват затворническия корпус. Така завършва царският Азкабан.
Днес бившата царска тъмница е крепост-музей под открито небе, отворена за посетители от май до октомври. Тук се провеждат игри за деца по мотиви на различни исторически епохи – от рицарските времена до Втората световна война. Вместо застоялите корички хляб тук вече се предлага греяно вино и хотдог, а в бившите килии вместо затворници има любопитни екскурзианти. Мрачният период от историята на крепостта Шлиселбург отдавна е приключил.
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си