Всяко куче има право да живее

Ирина Гулина и Гоша

Снимка: Мария Ионова-Грибина

Като кутре Гоша живял на един паркинг. Когато бил на 10 месеца, някакъв идиот стрелял по него с пневматично оръжие. Куршумът го уцелил в плешката. От болката и шока той се втурнал на пътя и бил блъснат от кола. Лежал там, на пътя, докато едно момиче не го намерило и не го отвело в болница. Трябвало да ампутират лапата му.

Имали сме куче и преди, но тя почина. Беше много тежко – реших, че вече няма да си взимаме куче. Но след това една нощ сънувах, че ще намеря куче с три лапи. И още на следващия ден отворих вестника и видях снимката на Гоша със зов за помощ. Незабавно отидохме и го взехме. Той е чудесно куче – изобщо не е лош, много е добър.

Докато Гоша беше малък, дори не му правеше впечатление, че няма една лапа – щастливо прескачаше огради. Едва като наближи деветгодишна възраст се наложи да му сложим поддържащ повод около гърдите. Беше и доста пълничък. Винаги е готов за разходки. Когато се прибираме и вече е уморен, го хващам за дръжката и го нося до вкъщи. Разбира се, че е тежък. Заболяваме ме гърба. Но това няма значение. Важното е, че той е тук.

Андрей Яркович и Макс

Снимка: Мария Ионова-Грибина

Сами си направихме количката, не е трудно. Слепихме няколко полиетиленови тръби за отопление, сложихме две колелца от детска количка. Намерих инструкции в интернет. Макс получи дискова херния на шестгодишна възраст и задните му крака престанаха да работят. Това беше преди две години. Но ние не го разхождаме в количката много често – само когато трябва да отидем по-далеч или пък навън е кално и мокро. Обикновено използваме повод или рамка за разхождане, иначе той напълно забравя, че задните му крака не функционират.

Останалите кучета реагират на Макс като на колело. Тичат след него и не разбират защо е на колела – опитват се да ги захапят. Но нашият Макс е доста борбен и не се дава. Колелата не му пречат да се боричка с другите кучета. Понякога гони котки, но се опитваме да го спрем, защото количката му може да се прекатури и да му нарани гръбнака.

Нина Барбер и Верба

Снимка: Мария Ионова-Грибина

Искахме да си вземем куче. Вместо да си купуваме породисто куче, решихме да си вземем любимец от приют или от улицата. Трите лапи на Верба не ни отблъснаха. На сайта имаше видео, на което тя тича наоколо и си играе с останалите кучета. Беше ясно, че липсата на една лапа не е проблем – нито за нея, нито за останалите кучета.

Преди две години решихме да обучим Верба да бъде куче-терапевт – т.е. куче, което посещава сиропиталища, хосписи и домове за стари хора. Решението беше много естествено. По време на разходка хората често забелязваха Верба, милваха я и питаха какво се е случило. Тя се държеше много добре с хората.

Сега два пъти месечно водим Верба в детска библиотека, където децата ѝ четат книги на глас. От време на време ходим и в център за приемни семейства, където се организират събития за кучета и стопаните им. След една година като куче-терапевт, тя мина на повторна оценка. Верба се класира на първо място в класа си!

Децата реагират на Верба много по-добре, отколкото възрастните. Те не смятат липсващата ѝ лапа за нещо необичайно. Да, обяснявам, че Верба е претърпяла злополука, но те го приемат много спокойно, много естествено. Все пак, наистина е естествено живите същества да страдат. Но възрастните гледат на нещата различно. Обикновено те показват съчувствие, но понякога преиграват. Мисля, че Верба би се изненадала, ако разбере колко съжаление предизвиква.

Стела Кузнецова, Дана и Булат

Снимка: Мария Ионова-Грибина

Исках куче-инвалид, защото обичам да се грижа за кучета – да ги водя на разходка и т.н. Работя един на всеки четири дни и си имам къща край реката с много голяма градина. Ходим на разходка по три-четири часа дневно.

Дана дойде от приют. Видях я и си казах – това е моето куче. Ходих в приюта три пъти и се научих как да се грижа за нея. Гръбначният ѝ стълб е прекъснат, така че тя никога няма да може да ходи. В приюта не просто раздават кучета – първо проверяват дали ще си добър стопанин.

Булат живеел в едно село и бил бездомен, но хората го хранели. Бил на всички. Един ден заспал на полето и един комбайн съсякъл задните му лапи. Бил ужасèн и куцал. Около два месеца никой не го виждал. Всички мислели, че е умрял от кръвозагуба, но след това изведнъж се появил отново. Лапите му вече били заздравели. Искали да го приспят, но решили да не го правят. Всички много го съжалявали. Така че живял шест месеца на верига в един развъдник, докато някакви доброволци не разбрали за него и не се опитали да му намерят дом.

Всички в квартала вече познават мен и кучетата по име. Водя ги на разходка заедно. Първо ме беше страх, но свикнах. Ако Булат се затича към Даночка (Дана) с количката си, му казвам: "Спри, внимавай!". Те разбират и стоят на разстояние един от друг.

Текстът е публикуван за първи път от Такие Дела.

Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.