В царска Русия хората, наричани казаци, са хора, които в търсене на свобода и по-добър живот често бягат от правителството, установяват се в периферията на империята и не само сами култивират земята си, но и сами бранят границите на държавата. Първоначално казаците се появяват на територията на днешна Украйна и Южна Русия, а след това в района на река Волга, Урал, Сибир и Далечния Изток. Учените все още спорят дали може казаците да се смятат за отделен етнос или са само една етническа и социална група.
В съвременна Русия казашкият етнос е изчезнал (с изключение на отделни ентусиасти в южната част на Русия, които се опитват да възстановят казашките войски и други подобни елементи от отминалия живот). Все пак, ако видите истинско казашко селище в Русия днес, то това ще е общност, емигрирала в чужбина преди революцията и завърнала се след това (тяхната култура е повече или по-малко запазена).
Некрасовските казаци са една такава общност (името им идва от фамилията на техния лидер Игнат Некрасов). Преди 250 години Некрасов извежда народа си от Русия, за да избягат от царските гонения и заселват общността в Турция (в близост до езерото Маняс).
През 1962 г. 215 казашки семейства се завръщат в Русия. Заселват се на територията на Ставропол, в селището Новокумски (1400 км южно от Москва).
Потомци на имигрантите все още живеят в Новокумски. Снимка: Екатерина Филипович
Животът в селото на казаците
Селото, където живеят некрасовските казаци, е толкова малко, че не може дори да се намери на картата. То се губи някъде в степта на границата с най-южната кавказка република Дагестан.
На път за Новокумски се сблъскваме със засушени райони и рояци ненаситни скакалци, които унищожават култури толкова бързо, колкото пираня може да погълне труп на животно.
Независимо от тежкия континентален климат, в района може да се отглежда грозде, което след това се използва за направата на вино, събрало вкуса на лятото в степта. В действителност именно некрасовските емигранти започват да култивират гроздето, тъй като в съветските времена в новите ферми липсва достатъчно работна ръка.
„В Турция хората ще откъснат нашите кръстове... Ние мечтаехме да се върнем на Дон, на големите води. Беше ни предложено да се преместим и ни отведоха в степта, където не може да се намери и една малка река“, разказва Варвара Горина, некрасовска казачка. На 24-годишна възраст тя, съпругът ѝ и синът ѝ се връщат в Русия. Сега е е над осемдесет. Спомня си:
„Беше ужасно да напуснем. Добитъкът ревеше, кучетата лаеха, пилетата кудкудякаха – все едно всички разбираха, че никога няма да се върнем във фермата. Много се страхувахме, че ще бъдем принудени да плащаме за ферибота. Нямахме никакви пари тогава. Когато пристигнахме тук, всяко семейство получи стая и след това построиха къщи за нас“.
Къщите са едни и същи. Релефните покриви и кирпичените стени са оставили след себе си в Турция.
В младостта си Варвара Горина се завръща в Русия от Турция. Снимка: Екатерина Филипович
Завещанията на Игнат
Извън Русия некрасовските казаци живеят затворен живот, придържайки се към заветите на човека, който ги води до чуждата земя преди 250 години. Заветите се предават устно; никой, никога не ги е записал.
„Ние сме неграмотни, не можем да четем. Но си спомняме, че мъжете може да се женят само за жени от общността, за да не се смесва кръвта”, обяснява баба Варвара. „Вероятно това е начинът, по който сме оцеляли”.
Етнографите смятат, че оригиналната култура на некрасовските казаци е запазена благодарение на тяхната изолация. За двеста години един малък народ, далеч от неговата родина, е в състояние да запази своите традиции във формата, в която те са съществували в царска Русия.
Ето защо в Новокумски построяват първия и единствен музей на историята на некрасовските казаци в света. В близост е издигнато и етно село, което пресъздава живота отпреди революцията.
Казаците идват да етно селото (няколко къщи с традиционно ярки интериори), за да посрещнат няколко туристи и гости, за които домакините обличат традиционни носии.
Облекло и религия
Облеклото на некрасовските казаци наподобява перата на тропически папагал. Зелено, златисто, червено, оранжево, синьо и виолетово се преплитат по ръкави и поли.
Това са дрехи за излизане. В Новокумски през работните дни няма дръзки, многоцветни птици, но в неделя и на религиозни празници селцето се пременя. Тук има само шепа казашки семейства, най-много десетина, но те определено могат да бъдат забелязани отдалеч.
„Винаги сме се обличали така, точно като нашите предци в Турция. Жените също покриват главите си и се украсяват с истински цветя“, казва занаятчийката Виктория.
Тя тъче декорации от тел и мъниста, с които се поръбват шалове. Само вдовиците или жени, чиито семейства са в траур, не ги носят.
„Виждате ли тези кукли? Те са облечени като нас“, Виктория ми подава пищна кукла с избродирано лице. „Това е некрасовска кукла. Наричаме я Катюша. Всяка жена си има собствена кукла“.
Некрасовска кукла. Снимка: Екатерина Филипович
„Кукли, приказки за туристите... Но какво правят мъжете ви?“
„Някои от тях са отишли в града, за да изкарват пари. Но мъжете на бабите ни са в земята. И ние се молим за тях“.
В православната некрасовска казашка култура жената е подчинена на мъжа.
„Ако срещнете мъж навън, независимо от възрастта му, трябва да се преклоним и да изчакаме, докато отмине. Дори ако имаме товар върху гърба. Това е на което ни учи религията“.
Некрасовските казаци са ревностни поклонници на Старообредството. Веднага след като пристигат в Ставрополски край, те построяват малка старообредска църква със собствените си пари. Това е мястото, където ходят да се изповядат и да получат съвет.
„Когато влизаме в стаята, винаги се прекръстваме“, казва Аксиния Илюшечкина, сякаш се оправдава, като вперва поглед към ъгъла с иконите.
В селото наричат Аксиния разказвач. Тя не само пее молитви, но и разказва истории за зли водни създания и добри горски духове; за птици, които носят непокорните деца на юг и е по-добре да се избягват.
„Нямах време да приспивам собствените си деца, защото работех в лозята до късно през нощта. През лятото събирахме лозята със собствените си ръце... Но сега имам време да разказвам истории на моите внуци. Те ме поправят и казват: „Но бабо, в книгата е написано по различен начин!“
Казашки жени пеят песни през нощта. Снимка: Екатерина Филипович
На раздяла некрасовските казаци започват да пеят песни за огромните речни пространства, за свободата и за нещастната любов. Старият руски език, на който жените пеят, има преливащ и примамлив ефект. И сякаш пеенето за тях днес е толкова естествено, колкото е било преди два века.
"Российская газета". Всички права запазени.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си