Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
Още преди формирането на СССР, ранната Руска съветска република става световен лидер в регулирането на работата и времето за почивка. С указ на Съвета на народните комисари "За отпуските" от 14 юни 1918 г. се въвежда годишна отпуска от две седмици за всички работници. Основното е, че работниците продължават да получават заплата за този период на отдих. Междувременно в Европа далеч не всички държави имат регулирани от държавата платени ваканции за работниците си. Конвенцията "За платените отпуски" на Международната организация на труда предлага годишен отпуск от едва шест дни.
Трудовият кодекс от 1918 г. предвижда строг осемчасов работен ден и 48-часова работна седмица с почивка всяка седмица. Според Трудовия кодекс от 1922 г. всички работници, които работят непрекъснато в продължение на най-малко шест месеца, ползват гарантирана двуседмична отпуска. Извънредният труд се заплаща двойно – като общата му продължителност не бива да надхвърля 120 часа годишно. По онова време това са най-мащабните съществуващи гаранции за време за почивка, с каквито работниците на Запад не се ползват.
И макар че непосредствено след указа от 1918 г. и Трудовия кодекс от 1922 г. не всички норми се спазват, те са запазени и са подобрявани в последващото трудово законодателство. През 1936 г. правото на отпуск и почивки е гарантирано от Конституцията на СССР. Съветската държава има нужда нейните официално регистрирани работници да бъдат (сравнително) здрави, да се чувстват сигурни и, най-важното, да могат да разчитат на работните си места.
Ранните болшевики искат да изравнят правата на жените и на мъжете в новата си държава. През 1918 г., съгласно новото законодателство, съветските жени официално получават право да избират професията си, мястото, където да живеят, образование, право на брак и развод, и да имат еднакви заплати с мъжете. Трудовият кодекс от 1918 г. забранява и извънредния труд за жените и им дава право на платен отпуск от два месеца преди и след раждането на дете. За кърмещите майки са предвидени редовни почивки – изключително важна практика за държава, в която на работа са впрегнати огромни маси от кърмещи майки – на полето или в индустрията.
Конституцията на СССР от 1936 г. гарантира на жените равни права "във всички сфери на икономическия, държавния и социално-икономическия живот". Това означава, че жените имат право да гласуват и да бъдат избирани – с други думи, те могат да станат политици. В тогавашните Народни съвети до 50% от представителите всъщност са жени (те обаче са с по-нисък статут и единствено одобряват решенията на Комунистическата партия). Държавата предлага и помощи на многодетните майки, на бременните жени и на младите майки. През 1936 г. обаче абортите са забранени в СССР – противоречива мярка, предприета от държавата в момент на демографска криза. Делът на нелегалните аборти се увеличава, както и броят на мъртвородените деца. Абортите са легализирани отново през 1955 година.
През 1967 г. е въведена издръжка за жените, развели се със съпрузите си, – най-малко 25% от дохода на семейството, което са напуснали. А през 1968 г. е въведено платеното майчинство, както и "детските помощи" за самотни майки и разведени жени. Важен факт е, че всички тези закони важат за жените от всички съветски републики – включително в Централна Азия, Северен Кавказ, Сибир и Далечния изток, където жените традиционно имат далеч по-малко права и възможности от жените в Централна Русия. Но с формирането на СССР всички жени получават равни права.
За разлика от модела "Бевъридж", при който националното здравеопазване се финансира директно от специален данък, който плаща населението, моделът "Семашко", кръстен на създателя му Николай Семашко (1874-1949) – първия народен комисар (министър) на здравеопазването на СССР, гарантира безплатно здравеопазване за всички.
Според тази система медицинските услуги се предоставят по йерархична система от държавните институции под контрола на министерството на здравеопазването и се финансират от националния бюджет. За гражданите на страната медицинските услуги са равни и безплатни, като специално внимание се обръща на социалната хигиена и превенцията на заразните болести. Това става първата национална здравна система в света и е проучена и заимствана от Швеция, Ирландия, Великобритания, Дания, Италия и други държави.
Тази система не позволява съществуването и работата на частни медицински практики. Всички лекари стават държавни служители, а всички медицински институции се организират йерархично и на географски принцип. Цялата територия на страната е разделена на райони, като във всеки от тези райони с учредени центрове за извънболнично лечение и са назначени лекари. Тези лекари са специалисти с широка специалност, които могат да лекуват често срещани заболявания, а по-сложните случаи се пращат в областните болници.
Отново, тези позитивни промени обхващат всички области на страната и макар че съветската медицина има сериозни проблеми със снабдяването, наличието на безплатна медицинска помощ за всички граждани е голямо постижение в историята на СССР.
Същото може да се каже и за масовото образование в СССР. Когато болшевиките идват на власт през 1917 г., Русия до голяма степен е неграмотна държава. Само 25% от населението на Централна Русия е грамотно, а в Сибир някакво образование имат едва 10-15% от хората. В Централна Азия над 97% от хората не могат да четат и да пишат.
Разходите за образование се покачват, като вече представляват 13% от бюджета на СССР – очевидно, това е изключително важно за създаването на индустриализирана държава. През 1917-1927 г. над 10 милиона души са научени да четат и да пишат. През 1926 г. около 80% от градското население може да чете и да пише. Националните училища и образователни институции също се развиват.
През първите десетилетия след Революцията за десетки народи, които по-рано нямат писменост (абазини, лакси, ногайци, балкари, тувани, адигейци и др.), е създадена писменост. За първи път в историята децата на десетки народности получават учебници на роден език. През декември 1922 г. е създадено специално издателство, което издава книги на татарски, чувашки, киргизки, адигейски и други езици. Руският също се преподава в националните училища като "универсален" език на СССР.
През 1930-те е въведена политиката на масово задължително образование, но нейното развитие е осуетено от Втората световна война. Универсалното седемгодишно образование е въведено в СССР през 1949 година. В края на 1950-те населението на страната вече е грамотно – на територията ѝ има над 100 висши учебни заведения в различни сфери на науката. През 1958 г. е въведена 10-годишната програма на обучение до средно образование. През 1975 г. в страната вече има 856 висши учебни заведения (включително 65 университета), където учат над 4,9 милиона студенти, като този брой непрекъснато расте.
СССР прави основното и средно образование, както и научната кариера, достъпни за всички свои граждани.
Около 80% от населението на Руската империя живее в провинцията. Със създаването на съветската държава и индустриализацията на икономиката много хора мигрират в градовете. Но след Първата световна война и Гражданската война в Русия жилищното строителство е невъзможно, така че първоначално болшевиките възприемат т. нар. "уплътнение" – семействата, които живеят в апартаменти с площ от над 9 кв. м. на човек, са принудени да приемат нови наематели в жилищата си. Обикновено, на бившите заможни класи (бивши благородници, търговци и богати граждани) им се налага да споделят апартаментите си със семейства от работническата класа.
Жилищното строителство започва през 1920-те в големите градове, но голяма част от градското население все още живее в бараки, заслони или, в най-добрия случай, в комунални апартаменти. През 1924 г. средната жилищна площ на човек в градовете е 5,8 кв. м, а в някои индустриални райони ситуацията е толкова тежка, че на човек се падат по едва 1,5 кв. м жилищна площ. През 1927 г. вече има построени над 12 млн. кв. м нови жилища, но те не решават проблема в бързо урбанизиращата се държава с население от над 140 млн. души. Ситуацията се влошава още повече през 1930-те и към Втората световна война. Жилищният проблем е решен едва при управлението на Никита Хрушчов.
През 1946-1952 г. (точно след войната) са възстановени или построени 78 млн. кв. м жилищни площи, а от самите съветски граждани са построени 45 млн. индивидуални къщи – съветските хора се опитват да решат проблема сами. На 20-ия конгрес на Комунистическата партия през 1956 г. е издадена заповед до 20 години проблемът да бъде решен и така започва строителството на т. нар. "хрушчовки".
Първите панелни хрушчовки, проектирани от инженер Виталий Лагутенко, могат да бъдат издигнати само за 12 дни. Те са пететажни сгради с 1, 2 и 3-стайни апартаменти (общо 80). Въпреки че тези блокове имат много недостатъци (ниски тавани, малки кухни и бани, лоша топлоизолация), възможността съветските семейства да живеят в отделен апартамент е безценна.
От 1956 го 1963 г. площта на жилищата в страната нараства почти двойно – от 640 до 1,184 млн. кв. м. През този период в СССР са построени повече жилища, отколкото през целите предходни 40 години. Обаче жилищната криза все още не е решена напълно – продължават да съществуват комунални апартаменти, общежития и други форми на съжителство, но от 1970-те по-голямата част от населението вече живее в отделни апартаменти, отдадени им под наем от държавата. По-късно в годините след разпадането на СССР повечето от тези жилища са приватизирани от руснаците и стават тяхна частна собственост.
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си
